Имало едно време едно село, наречено Поляна
Имало едно време едно село, наречено Поляна. В него хората не се страхуват от вълци, не се страхуват от тъмното и дори не се страхуват от зимата. Страхуват се от дъжда. Защото когато вали, в Поляна никой не знае дали ще има огромни локви(което за Поляна е нормално) или ще има погребение.
През 2017 година валя много. Каналът, който минава през центъра на селото, беше оставен да събира клони, тиня и чиновническо безхаберие. Един мост се запуши, водата се надигна и за минути селото се превърна в басейн. Десетки къщи бяха наводнени. Една възрастна жена се удави. Това не беше „природно бедствие“. Това беше резултат от години неглижиране и институционална мързеливост.
След трагедията започна добре познатият сценарий. Държавата отпусна средства. Организираха се СМС кампании. Хора от цяла България пращаха пари, защото българинът помага, когато види беда. Събраха се милиони. Започнаха „спешни“ ремонти. На двайсетина къщи беше оправена по една стая и половина. Малко мазилка, малко плочки, малко дограма. Големи отчети, малка реална стойност. Фейсбук гърмеше от снимки на властимащи помагачи,които дори не чакаха да си окалят ботушите и лопатите.То не бяха патриотични фотоси с българското знаме или с дарения,печки,перални…торби пълни с кучешка радост и франзели.Кой каквото може дарява.
Основният проблем обаче – каналът и отводнителната система – остана в графата „ши опрайм нещата,само няма да се притесняваш“. Оттогава насам почистването се случва веднъж на две години, ако изобщо се случи. Извън селото отводнителните съоръжения не са пипани от десетилетия. Там природата се справя сама. Докато не реши да си поиска територията обратно.
През последната година каналът в Поляна не е почистван. Коритото е затлачено, стеснено и обрасло. Институциите, които трябва да следят състоянието му, продължават да горят народно гориво, да подписват протоколи и да обясняват как „всичко е под контрол“. Контролът обаче свършва там, където започва дъждът.
На 17 и 18 февруари тази година валя отново. Значително по-малко от 2017 година. И въпреки това селото беше на косъм от ново бедствие. Водата достигна критични нива. Хората не спаха. Следяха нивото на канала през нощта, подготвяха се за най-лошото, местеха техника и покъщнина по високите етажи. Отговорните институции обаче не бяха на терен. Те вероятно следяха ситуацията „по документи“.
Днес въпросът в Поляна не е дали трагедията ще се повтори, а кога. И дали жертвата ще бъде една или повече. Когато превенцията струва усилие, а бездействието не носи лична отговорност, резултатът е предвидим.
Хората започват да се питат дали не се чака нова трагедия, за да се отпуснат нови средства, да се обявят нови обществени поръчки и да се разпределят нови „усвоени“ бюджети. Доказателства няма, но логиката на събитията говори сама. След бедствие има пари. След пари има фирми. След фирми има благодарности. А след това отново тишина до следващия порой.
Същите тези институции често обясняват, че заплатите им били ниски. Възможно е. Но никой не ги е принуждавал да се натискат за постове, от които зависи човешки живот. Ако възнаграждението е малко, но отговорността е голяма, решението е просто – освобождаваш мястото за някой, който е готов да работи, а не само да вдига рамене и да обяснява”как няма да стане а не как ще стане”.
Как им стигат заплатите е отделен въпрос. Може би живеят скромно. Може би са на веган режим. Може би разчитат на банички с боза. Това вече е личен избор. Проблемът не е в менюто им, а в липсата на работа.
Жителите на Поляна не искат чудеса. Не искат милиони. Искат редовно почистване на канала, реален контрол и ясно поета отговорност. Искат институциите да работят за хората, които им плащат заплатите, а не да се появяват само когато има телевизионни камери.
Ако тези, които в момента заемат постовете, не могат или не желаят да решат проблемите, най-честният ход е да се оттеглят. Държавната служба не е привилегия, а задължение. И когато задължението не се изпълнява, последствията не трябва да се плащат с човешки живот.
Забележка:
Всяка прилика с реални лица, институции, събития и населени места е напълно случайна. Описаната история е художествена интерпретация на действителността и няма за цел да засяга конкретни лица. Ако някой се разпознае в нея, това вероятно е просто съвпадение… или повод за размисъл.
Стоян Захариев е журналист, онлайн издател и създател на дигитално съдържание, както и основател и главен редактор на Red Zone Daily.
Той се занимава с отразяване на актуални събития, международни новини, политически процеси и обществени теми, като работата му е фокусирана върху проверка на източниците, анализ на информацията и ясно представяне на фактите с цел предоставяне на достоверен и балансиран контекст за читателите.
